Народен суверенитет и общественият договор

Понятието суверенитет: Боден и Хобс

Станфордската енциклопедия по философия разглежда историческите варианти на суверенитета в три измерения — кой е негов носител, доколко е абсолютен и как се съотнасят вътрешното и външното му измерение, а държавата е политическата институция, в която той е въплътен^[9]. Историята му минава през две големи движения: изграждането на система от суверенни държави, която кулминира с Вестфалския мир през 1648 г., и ограничаването на суверенната държава, започнало на практика след Втората световна война и продължило с европейската интеграция и с утвърждаването на защитата на правата на човека^[10]. Енциклопедията посочва като най-важно измерение въпроса кой е носител на суверенитета — исторически това са били крале, диктатори, народи, управляващи чрез конституции, и други^[11].

Френският мислител Жан Боден е първият европейски философ, който разглежда понятието обстойно — в труда „За републиката“, писан през 1576 г., когато Франция е разкъсвана от гражданска война между калвинистите хугеноти и католическата монархия^[12]. Според Боден проблемът за реда може да се реши само чрез единно политическо тяло, обединяващо управляващи и управлявани, което стои над всеки друг човешки закон и е негов източник; само върховна власт в рамките на територията може да укрепи разкъсаната общност^[13]. Той смята, че суверенитетът трябва да принадлежи на един човек, и заедно с Хобс поставя суверена над закона^[14]. На друго място енциклопедията обаче отбелязва, че според Боден суверенът е обвързан от естественото и божественото право, а формата на управление, която упражнява суверенната власт, може законно да бъде монархия, аристокрация или демокрация, макар сам той да предпочита монархията^[15]. Изследователят Даниел Лий поддържа, че Боден не разбира суверенитета като неограничена власт да се заповядва в духа на съвременния правен позитивизъм, а като нормативна власт, обвързана от естественото право, правото на народите и договорите^[16].

Английският философ Томас Хобс също пише във време на гражданска война и стига до суверенитета като решение: според него хората създават суверенната власт чрез договор, с който прехвърлят всичките си права на Левиатана, олицетворяващ абстрактната идея за държавата^[17]. Подобно на суверена на Боден, Левиатанът стои над закона — „смъртен бог“, необвързан от конституция, а законът е заповед на суверена и задължението да му се подчиняваш е абсолютно^[18]. Според Станфордската енциклопедия Хобс, преживял разпадането, което кулминира в Английската гражданска война, стига до извода, че тежестите дори на най-потисническото управление са „едва доловими“ в сравнение с бедствията на гражданската война, и затова хората трябва да се подчинят на абсолютна политическа власт^[19]. В „Левиатан“, отпечатан през 1651 г., Хобс описва положението на хората без обща власт, която да ги държи в страх, като война „на всеки човек срещу всеки човек“, в която животът е „самотен, беден, гаден, брутален и кратък“^[20].

Договорът у Хобс е съглашение на всеки с всеки, сякаш всеки казва на другия: „Упълномощавам този човек или това събрание от хора и им предавам правото си да управлявам себе си, при условие че и ти предадеш своето право на него и упълномощиш всичките му действия по същия начин“; така обединеното множество се нарича държава (COMMON-WEALTH, на латински CIVITAS) — „великият Левиатан“, или „смъртният бог“^[21]. Станфордската енциклопедия отбелязва, че Хобс е „печално известен“ с това, че чрез метода на обществения договор стига до „удивителния“ извод, че трябва да се подчиним на абсолютна — неразделна и неограничена — суверенна власт, и че изводите му служат по-скоро като отправна точка за по-приемливи философски позиции^[22].

Общественият договор: Хобс, Лок и Русо

Като политическа теория общественият договор обяснява легитимността на политическата власт, а като морална теория — произхода и съдържанието на моралните норми; привържениците му се съмняват, че политическата власт може да се основе на божията воля или на перфекционистки идеал за човешката природа^[23]. Според статията на Уикипедия за народния суверенитет Хобс, Лок и Русо приемат, че хората сключват обществен договор, като доброволно се отказват от част от естествената си свобода, за да се защитят от опасностите на свободата на другите — независимо дали смятат човека за по-склонен към насилие (Хобс) или към сътрудничество (Русо)^[24].

Джон Лок (1632–1704), един от най-влиятелните политически философи на Новото време, защитава в „Два трактата за управлението“ тезата, че хората по природа са свободни и равни, срещу твърденията, че Бог е направил всички естествено поданици на монарх^[25]. Според Лок хората имат права като правото на живот, свобода и собственост, които не зависят от законите на конкретно общество, а законното управление е резултат от обществен договор, при който хората в естественото състояние условно прехвърлят част от правата си, за да осигурят по-стабилно ползване на живота, свободата и собствеността си^[26]. В § 95 от „Втория трактат“ Лок пише, че хората, „бидейки по природа всички свободни, равни и независими“, не могат да бъдат поставени под политическата власт на друг „без собственото си съгласие“, а щом се обединят в една общност, мнозинството има право да действа и да решава за останалите^[27]. Според § 149 законодателната власт е само „доверителна власт“ за определени цели и „в народа остава все още върховна власт да отстрани или промени законодателната власт“, когато тя действа против оказаното ѝ доверие^[28]. Тъй като управленията съществуват по съгласието на народа, за да защитават правата му и общото благо, на управления, които не правят това, може да се окаже съпротива и те да бъдат заменени; затова Лок е важен и като защитник на правото на революция, на принципа на мнозинството и на разделението на законодателната и изпълнителната власт^[29].

„Общественият договор“ на Жан-Жак Русо излиза през 1762 г., заедно с „Емил“, и според Станфордската енциклопедия бележи връхната точка на интелектуалните му постижения^[30]. Първата глава започва с прочутото „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“, след което Русо заявява, че не знае как е станала тази промяна, но смята, че може да отговори какво я прави законна^[31]. Същността на договора според Русо е формулата: „Всеки от нас поставя своята личност и цялата си сила общо под върховното ръководство на общата воля и като тяло ние приемаме всеки член като неделима част от цялото“^[32]. Така възниква „морално и колективно тяло“, което членовете му наричат държава, когато е пасивно, суверен, когато е активно, и сила, когато се сравнява с други като него^[33]. Наталия Витанова от Шуменския университет, цитирайки „Обществения договор“ по изданието от 1988 г., подчертава разграничението на Русо между „природната свобода, чиито единствени граници са силите на индивида, и гражданската свобода, чийто предел е общата воля“^[34].

Спорно е дали изходното положение на договора е действителен исторически момент, възможен исторически момент или изцяло хипотетично; според Станфордската енциклопедия Дейвид Хюм пръв повдига решаващото възражение срещу всяка теория, основана на исторически договор: съгласието на предците не обвързва потомците^[35]. В есето „За първоначалния договор“ Хюм пита дали беден селянин или занаятчия, който не знае чужди езици и обичаи и живее от дневната си надница, наистина има свободен избор да напусне страната си, и сравнява подобно „съгласие“ с това на човек, внесен на кораб насън, който може да го напусне само като скочи в океана и загине^[36]. Съвременни философи като Роналд Дуоркин възразяват, че хипотетичното съгласие изобщо не е съгласие, а защитниците на договора отговарят, че той е мисловен експеримент за откриване на изискванията на практическата рационалност^[37]. Карол Пейтман и Чарлс Милс използват договора „подривно“, като го тълкуват като исторически споразумения за установяване и поддържане на господството на белите, на патриархата и на мъжкото господство^[38].

Общата воля и възражението на Русо срещу представителството

Първото и най-важно следствие от договора според Русо е, че само общата воля може да ръководи държавата съобразно целта, за която е създадена, тоест общото благо^[39]. Затова суверенитетът, бидейки „упражняване на общата воля“, не може да бъде отчужден, а суверенът, който е колективно същество, „може да бъде представляван само от самия себе си: властта може да бъде предадена, но не и волята“^[40]. Русо отличава общата воля от волята на всички: първата има предвид само общия интерес, а втората — частния и е само сбор от частни воли^[41]. Според него общата воля винаги е права и клони към общата полза, но от това не следва, че обсъжданията на народа винаги са еднакво правилни: народът никога не е покварен, но често е заблуждаван^[42]. Договорът според Русо мълчаливо включва задължението, че „който откаже да се подчини на общата воля, ще бъде принуден към това от цялото тяло“, което „не означава нищо друго, освен че ще бъде принуден да бъде свободен“^[43].

В главата „За депутатите или представителите“ Русо пише, че суверенитетът „по същата причина, поради която е неотчуждим, не може да бъде представляван“, тъй като се състои по същество в общата воля, а волята не допуска представителство; затова депутатите на народа „не са и не могат да бъдат негови представители“, а само негови пълномощници, които не могат да вземат окончателни решения^[44]. Упадъкът според него започва, когато гражданите предпочетат да служат с парите си вместо с личността си: когато трябва да тръгнат на война, плащат на войски, а когато трябва да се съберат на съвет, „избират депутати и си стоят у дома“^[45]. Русо се присмива на английския народ, който „се смята за свободен, но дълбоко се заблуждава: той е свободен само по време на изборите за членове на парламента“, а щом те бъдат избрани, отново е роб^[46]. Идеята за представителството според него е модерна и идва от феодалното управление, докато в древните републики народът никога не е имал представители^[47]. Русо вижда обаче и границите на демокрацията като форма на управление: „Ако имаше народ от богове, той би се управлявал демократично“, а „толкова съвършено управление не е за хора“^[48].

Станфордската енциклопедия посочва, че учението на Русо за суверенитета и представителството е сред най-малко убедителните за по-късните мислители: той отхвърля идеята на Хобс, че законодателната воля на един народ може да бъде вложена в група или индивид, които действат от негово име, но го управляват^[49]. Враждебността му към представителството обхваща и избирането на представители в суверенни събрания, дори когато те подлежат на периодично преизбиране, защото такива събрания биха приемали закони по въпроси, които гражданите не са обсъждали^[50]. Енциклопедията признава, че практическите трудности на прякото самоуправление от целия гражданин са очевидни и биха ограничили сериозно размера на легитимните държави^[51]. Ключово е разграничението между суверен и правителство: суверенът — народът като цяло — приема законите като израз на общата воля, а правителството е по-ограничено тяло, което управлява в рамките на законите; ако законите се разбират като конституционна рамка, разстоянието между републиката на Русо и съвременната конституционна демокрация може да е по-малко, отколкото изглежда: суверенитетът на народа може да е несъвместим с представителния модел, но изпълнителната власт на правителството може да се разбира като изискваща такъв модел^[52]. Сред формите на управление Русо се отнася скептично както към демокрацията, при която народът сам прилага законите, така и към монархията, и предпочита някаква форма на изборна аристокрация^[53]. Той смята за почти неизбежно правителството в крайна сметка да узурпира законната суверенна власт на народа и да замени общата му воля със своята корпоративна воля^[54].

Сийес и националният суверенитет

Брошурата „Какво е третото съсловие?“ на френския писател и духовник абат Еманюел Жозеф Сийес (1748–1836) излиза през януари 1789 г., малко преди избухването на Френската революция^[55]. Тя започва с три реторични въпроса и отговорите на Сийес: третото съсловие е „всичко“, досега в политическия ред е било „нищо“, а иска да стане „нещо“^[56]. Според Сийес третото съсловие съдържа в себе си всичко необходимо за една пълна нация, а нацията той определя като „тяло от сдружени лица, живеещи под общ закон и представлявани от едно и също законодателно тяло“^[57]. Благородническото съсловие според него е „чуждо на нацията“ — по произход, защото пълномощията му не идват от народа, и по цел, защото защитава не общия, а частния интерес^[58].

Според статията на Уикипедия за Сийес той участва в окончателната редакция на Декларацията за правата на човека и гражданина и развива теориите за националния суверенитет, народния суверенитет и представителството, като разграничава активни и пасивни граждани — разграничение, което оправдава избирателно право, ограничено до мъжете собственици^[59]. Сийес смята, че представителите в Събранието трябва да бъдат свободни както от влиянието на краля отгоре, така и от влиянието на народа отдолу: избирателите могат да ги избират и да ги сменят, но през мандата си представителите не отговарят пред никого^[60].

Френската правна традиция разграничава националния от народния суверенитет: титуляр на националния суверенитет е нацията — фиктивна, колективна и неделима същност, която не се свежда до живите граждани, а включва и миналите, и бъдещите^[61]. Френското прилагане на националния суверенитет често се приписва именно на Сийес^[62]. В класическата теория, според статията на френската Уикипедия, националният суверенитет води до представително управление, защото нацията не може да управлява пряко, насърчава имуществения ценз, изключва пряката демокрация и превръща гласуването по-скоро във функция, отколкото в право^[63]. Петер Низен, обсъждайки във „Верфасунгсблог“ книгата на Лучия Рубинели за историята на учредителната власт, предупреждава, че противопоставянето на либералното, „сийесовско“ разбиране за делегирано законодателство на „предполагаемо терористичната“ линия Русо–Робеспиер, разчитаща на пряк народен суверенитет, рискува да повтори традицията, господстваща в тълкуванията на народния суверенитет от Шмит до Якоб Талмон^[64].

Народният суверенитет в конституциите

Декларацията за независимост на САЩ от 4 юли 1776 г. провъзгласява, че правителствата се учредяват сред хората, за да осигурят неотменимите им права, и черпят „справедливите си правомощия от съгласието на управляваните“, а когато някоя форма на управление стане разрушителна за тези цели, народът има право да я промени или премахне^[65]. Конституцията на САЩ започва с думите „Ние, народът на Съединените щати“ (We the People of the United States): народът е този, който „постановява и учредява“ конституцията, за да образува „по-съвършен съюз“, да установи справедливост и да осигури благата на свободата за себе си и за потомството си^[66].

Декларацията за правата на човека и гражданина, одобрена от Националното събрание на Франция на 26 август 1789 г., постановява в член 3, че „принципът на всеки суверенитет се намира по същество в нацията“ и че никое тяло и никой индивид не може да упражнява власт, която не произтича пряко от нея^[67]. Във френския оригинал, цитиран от френската Уикипедия, краят на член 3 гласи „qui n’en émane expressément“, тоест властта трябва да произтича „изрично“ от нацията, а не просто „пряко“, както е в английския превод^[68]. Член 6 използва езика на Русо — „Законът е израз на общата воля“, — но допуска всеки гражданин да участва в създаването му „лично или чрез свой представител“^[69]. Действащата Конституция на Франция от 4 октомври 1958 г. потвърждава в преамбюла си привързаността към принципите на националния суверенитет, определени в Декларацията от 1789 г., а член 3 постановява, че „националният суверенитет принадлежи на народа, който го упражнява чрез своите представители и чрез референдум“, и че никоя част от народа и никой индивид не може да си присвоява упражняването му^[70]. Според френската Уикипедия така Петата република установява компромис между националния и народния суверенитет, като съчетава представителния режим с елемент на пряка демокрация чрез референдума^[71]. Основният закон на Германия по сходен начин постановява в чл. 20, ал. 2, че „цялата държавна власт произтича от народа“ и се упражнява от него чрез избори и други гласувания и чрез специални органи на законодателната, изпълнителната и съдебната власт^[72].

Конституцията на Република България е приета от Седмото Велико народно събрание, чиито членове заявяват в преамбюла, че се стремят „да изразят волята на българския народ“, и издигат във „върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“^[73]. Според чл. 1, ал. 2 държавната власт „се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“, а ал. 3 добавя, че „никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“^[74]. Прякото упражняване на властта се урежда от Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който определя условията, организацията и реда за пряко участие на българските граждани в държавното и местното управление; формите и практиката са описани в статията Пряка демокрация в България^[75].

Учредителната власт

Учредителната власт (на френски pouvoir constituant) е властта, която създава или преразглежда конституция; според френската Уикипедия английският израз constituent power е засвидетелстван за пръв път в отворено писмо на Томас Йънг до жителите на Върмонт от 11 април 1777 г.^[76] Обикновено се разграничават първоначална учредителна власт, която създава нова конституция — например след революция или държавен преврат, — и производна, която преразглежда действащата конституция при определени процедурни и съдържателни условия^[77].

Лучия Рубинели свързва появата на понятието със Сийес и според Петер Низен с право отхвърля опитите то да бъде открито още у Аристотел, Макиавели, Боден или Хобс като анахронизми^[78]. Низен определя учредителната власт като концептуална иновация в демократичната мисъл, която става възможна едва когато се съединят идеята за демократично самоуправление и позитивистичното разбиране за създаването на право — нещо, постигнато за пръв път в демократичните революции от края на XVIII век^[79]. Според Рубинели у Сийес народът упражнява първоначалната учредителна власт пряко само когато упълномощава основаването на държавата, а след това — само косвено; Низен възразява, че според Сийес нацията, макар и под конституция, не може да се откаже от „правото си да я промени, щом интересите ѝ го изискват“^[80].

Станфордската енциклопедия посочва и една теоретична трудност: правният теоретик Джон Остин се позовава на народния суверенитет, за да обясни конституционно ограниченото управление, но ако заповедниците се отъждествят със самия народ, се стига до парадокса, посочен от Хърбърт Харт — заповедниците заповядват на заповедниците^[81]. Германският Федерален конституционен съд в решението си за Лисабонския договор от 30 юни 2009 г. приема, че „народите на държавите членки са носители на учредителната власт“ и че органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт не могат да разполагат със съществените елементи на конституцията — нейната идентичност, която е „неотчуждим елемент на демократичното самоопределение на един народ“^[82].

В България правомощието да се приеме нова конституция е възложено на Великото народно събрание, съставено от 400 народни представители, което решава и за изменение на територията и за промени във формата на държавно устройство и управление (чл. 157 и 158)^[83]. Изборите за Велико народно събрание се произвеждат по решение на Народното събрание, взето с мнозинство две трети от общия брой на народните представители, а самото Велико народно събрание приема решенията си с мнозинство две трети на три гласувания в различни дни^[84].

Критики: Бърк и Констан

„Размисли върху революцията във Франция“ на Едмънд Бърк излиза на 1 ноември 1790 г., по-малко от осемнадесет месеца след превземането на Бастилията, и според Станфордската енциклопедия не е първата, но е най-трайно утвърдилата се в общественото съзнание и най-проницателна критика на революцията от 1789 г.^[85] Според изложението на енциклопедията Бърк смята, че французите, увлечени от идеята за свобода, не са разбрали, че тя е само едно от многото блага, и затова създават конституционни решения, които не ограничават народния суверенитет така, че да обуздаят ефективно демоса^[86]. Срещу абстрактните права Бърк поставя практическата мъдрост: „управлението е изобретение на човешката мъдрост, за да се осигурят човешките нужди“, а претендираните права на теоретиците са „крайности“ и колкото са „метафизически верни“, толкова са „морално и политически неверни“^[87]. Бърк не отхвърля образа на договора, а го преосмисля: „обществото наистина е договор“, но държавата не бива да се смята за търговско съдружие за пипер и кафе, а е партньорство „не само между живите, но между живите, мъртвите и тези, които ще се родят“^[88].

Бенжамен Констан изнася речта „За свободата на древните в сравнение със свободата на съвременните“ като лекция в Кралския атеней в Париж през 1819 г.^[89] Той нарича Русо „възвишен гений, одухотворен от най-чиста любов към свободата“, но смята, че като пренася в съвременната епоха обем на обществена власт и колективен суверенитет, принадлежащ на други векове, Русо е дал „смъртоносни предлози за повече от един вид тирания“^[90]. Главната вина за тази грешка Констан приписва не на Русо, а на абат дьо Мабли, според когото гражданите трябва да бъдат напълно подчинени, за да бъде нацията суверенна, и индивидът поробен, за да бъде народът свободен^[91]. Модерните хора според Констан нямат времето на древните за постоянно участие, затова им е нужна представителната система — „мандат, даден на определен брой хора от масата на народа“, който иска интересите му да бъдат защитени, но няма време сам постоянно да ги защитава^[92]. В същото време той настоява, че народът трябва да упражнява „активен и постоянен надзор“ над представителите си и да си запази правото да ги отстранява, ако предадат доверието му^[93]. Констан завършва, че вместо да се отказват от единия от двата вида свобода, съвременните общества трябва да се научат да ги съчетават^[94].

Критики: Карл Шмит

Карл Шмит (1888–1985) е консервативен германски теоретик на правото, конституцията и политиката, смятан често за един от най-важните критици на либерализма, парламентарната демокрация и либералния космополитизъм; значението на делото му е спорно най-вече заради интелектуалната му подкрепа и активното му участие в националсоциализма^[95]. В „Политическа теология“ (1922) Шмит дава прочутото си определение, според което суверен е онзи, който решава за извънредното положение, и заключава, че всеки правен ред се основава на суверенно решение, а не на правна норма^[96]. През 1923 г. следва „Кризата на парламентарната демокрация“, която оспорва легитимността на парламентарното управление^[97].

Шмит признава, че демокрацията е единственият принцип на легитимност, достъпен като идеологическа основа на една съвременна конституция, и според тълкуванието на Станфордската енциклопедия в демократичната държава решението за извънредното положение трябва да приеме формата на упражняване на учредителната власт на народа^[98]. В „Учение за конституцията“ (1928) той твърди, че демократичната конституция е продукт на учредителната власт на един политически единен народ и не бива да се мисли по модела на обществения договор, защото предполага предварителното съществуване на народа като политическо единство; затова учредителната власт на народа е неотчуждима^[99]. Енциклопедията отбелязва, че теорията му за учредителната власт напоследък привлича вниманието на автори, според които тя може да съживи конституционната демокрация^[100]. Шмит застава на страната на нацистите след 1933 г., бързо заема влиятелно положение и бива възприеман като „коронния юрист“ на националсоциализма, а през 1936 г. е изместен от властовата си позиция в академичните среди^[101].

Либералните възражения: тиранията на мнозинството

Още Джеймс Мадисън пише в десетата статия на „Федералист“, че когато мнозинството образува фракция, формата на народното управление му позволява да пожертва на своята страст или интерес както общото благо, така и правата на другите граждани^[102]. Затова според него „чистата демокрация“ — общество от малко граждани, които се събират и управляват лично, — не може да излекува злините на фракциите, а републиката, в която има представителство, обещава лек^[103]. Алексис дьо Токвил в „Демокрацията в Америка“ вижда в свободата на сдружаване необходима гаранция срещу тиранията на мнозинството и пише, че „всемогъществото на мнозинството“ поставя американските републики пред крайни опасности^[104].

Джон Стюарт Мил в „За свободата“ отбелязва, че изрази като „самоуправление“ и „властта на народа над самия него“ не описват истинското положение, защото „народът“, който упражнява властта, не винаги е същият като онези, над които тя се упражнява, а волята на народа на практика означава волята на най-многобройната или най-активната му част — мнозинството^[105]. Затова, пише Мил, „тиранията на мнозинството“ вече обикновено се причислява към злините, срещу които обществото трябва да се пази — при това не само заради актовете на властите, но и когато самото общество се превръща в тиранин^[106]. Станфордската енциклопедия посочва, че мажоритарното правило често се смята за необходимо, за да се третират хората като равни при колективните решения, но поражда двойната опасност от тирания на мнозинството и от трайни малцинства, които винаги губят — въпроси, обсъждани и в статията Критики към прехода към пряка демокрация^[107].

Исая Бърлин възразява, че учението на Русо предполага единствен „истински“ обществен интерес — едно-единствено устройство, най-добро за всички граждани, — и затова е противоположно на плурализма, а освен това почива на подмяна на понятието за личността^[108]. Израелският историк Якоб Талмон в книгата си „Произходът на тоталитарната демокрация“ (1952) твърди, че тоталитарният и либералният тип демокрация произлизат от едни и същи предпоставки през XVIII век^[109]. Петер Низен отговаря на подобни прочити, че шмитианците и „антитоталитаристите“ виждат тоталитарния характер на народния суверенитет в якобинския терор, но това по-скоро идва от смесването на основно законодателно право с неограничена изпълнителна власт, а не от предпочитание към прякото пред представителното законодателство^[110].

Съвременни теории: Ролс, Хабермас и делиберацията

Джон Ролс излага систематично теорията си за справедливостта като честност в „Теория на справедливостта“ (1971) и я преформулира в „Политическият либерализъм“ (1993) и в по-късни трудове^[111]. Централна част от нея е „първоначалното положение“ — честна и безпристрастна гледна точка, от която си представяме, че свободни и равни лица съвместно приемат принципите на социалната и политическата справедливост за едно добре подредено демократично общество^[112]. Основната черта на първоначалното положение е „булото на незнанието“: за да бъде преценката напълно безпристрастна, страните са лишени от знание за личните си характеристики, за представите си за доброто и за социалните и историческите обстоятелства^[113]. За Ролс легитимността изисква взаимност: политическата власт трябва да се упражнява по начини, които всички граждани може разумно да се очаква да одобрят, а учението му за публичния разум изисква гражданите да обосновават политическите си решения един пред друг с публично достъпни ценности и стандарти^[114].

Юрген Хабермас в „Между факти и норми“ се опитва да посредничи в спора между либерализма от типа на Ролс и Кант и комунитаризма, като защитава тезата за едноизворността (co-originality) на либералните права и народния суверенитет и на свързаните с тях индивидуална и колективна автономия^[115]. Двете страни имат равен приоритет, не се свеждат една до друга и „взаимно се призовават към живот“; това се разкрива, когато идеята за самозаконодателство — че адресатите на правото са едновременно автори на правата си — се разчете в термините на теорията на дискурса^[116]. Според изложението на Станфордската енциклопедия Хабермас смята, че по-ранните модели на народния суверенитет, при които обществото е „голямо сдружение“ със суверенна воля, а гражданите са автори на законите, на които се подчиняват, биха работили, ако изобщо, само в малки, етически хомогенни общества с много високо участие, а нищо от това не се отнася за съвременните западни държави^[117]. Вместо това в теорията му гражданите чрез участие в дискурса оформят общественото мнение, което чрез „комуникативната власт“ косвено „програмира“ политическата система или ѝ противодейства^[118]. Критици като Уилям Шойерман възразяват, че Хабермас не уточнява къде институционално се намира връзката между комуникативната и административната власт и как действа тя^[119].

Делиберативната демокрация според „Британика“ е школа в политическата теория, според която политическите решения трябва да са продукт на честно и разумно обсъждане между гражданите; тя измества акцента от резултата към качеството на процеса^[120]. Ролс и Хабермас са сред ранните ѝ влияния: Ролс застъпва използването на разума при изграждането на рамката на справедливото общество, а Хабермас твърди, че честните процедури и ясната комуникация могат да дадат легитимни и съгласувани решения на гражданите^[121].

Днешните дебати за народния суверенитет

Според Кас Муде популизмът разделя обществото на две хомогенни и враждебни групи — „чистия народ“ и „корумпирания елит“, а негови противоположности са елитизмът и плурализмът^[122]. Често по „русоовски“ маниер, пише Муде, популистите твърдят, че политическите партии покваряват връзката между водачи и привърженици, създават изкуствени разделения в хомогенния народ и поставят своите интереси над тези на народа^[123]. Според рецензия в „La Vie des idées“ Ян-Вернер Мюлер определя популизма като антиелитизъм, съчетан с антиплурализъм и с претенция за морален монопол върху представителството: решаващото е твърдението, че популистите и само те представляват народа като цяло^[124]. За популистите на теория е приемлив само императивният мандат, а като се представят само като говорители на народа, популистките политици не се доверяват на делиберативните и плуралистичните институции или дори ги отхвърлят в името на единната воля на един „автентичен“ народ^[125]. Мюлер отбелязва също, че следвоенната антитоталитарна архитектура на Европа още от началото предвижда известни ограничения на народния суверенитет — например чрез създаването на Съда на Европейския съюз през 1952 г. и на Европейския съд по правата на човека през 1959 г.^[126]

Станфордската енциклопедия отбелязва, че днес много държави от Европейския съюз упражняват неабсолютен суверенитет: суверенни са в отбраната, но не и в управлението на валутите си, търговските си политики и много социални политики, които провеждат съвместно с институциите на ЕС^[127]. Още в решението по делото „Коста срещу ЕНЕЛ“ от 15 юли 1964 г. Съдът на Европейските общности приема, че държавите членки, макар и в ограничени области, са ограничили суверенните си права и са създали правен ред, приложим към гражданите им и към самите тях^[128]. Германският Федерален конституционен съд в решението за Лисабонския договор приема, че докато няма единен европейски народ, който да изразява волята на мнозинството си, народите на държавите членки остават решаващите носители на публичната власт, а ЕС е сдружение на суверенни национални държави (Staatenverbund) със „структурен демократичен дефицит“^[129]. Според съда Основният закон не позволява суверенни правомощия да се прехвърлят така, че ЕС сам да си създава нови компетенции, и забранява прехвърлянето на „компетентността за компетентността“ (Kompetenz-Kompetenz)^[130]. Конституцията на България от своя страна постановява, че страната „участва в изграждането и развитието на Европейския съюз“ (чл. 4, ал. 3), а договорите, които „предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от тази Конституция“, се ратифицират със закон, приет с мнозинство две трети от всички народни представители (чл. 85, ал. 1, т. 9 и ал. 2); тези текстове са добавени през 2005 г.^[131] Във Великобритания въпросът за суверенитета е сред основните теми на дебата за членството: референдумът от 23 юни 2016 г. е правно необвързващ заради стария принцип на парламентарния суверенитет, макар правителството да обещава да изпълни резултата, а 51,9% от гласовете са за напускане^[132].

Според Юлия Поле и Торстен Тил понятието за цифров суверенитет е популярно както в централизираните и авторитарните, така и в демократичните държави, но остава силно оспорвано и днес се разбира по-скоро като дискурсивна практика в политиката, отколкото като правно или организационно понятие^[133]. През юли 2020 г. германското правителство обявява в програмата за председателството си на ЕС намерението си „да утвърди цифровия суверенитет като лайтмотив на европейската цифрова политика“^[134]. Двамата автори свързват дебата с историята на понятието: ако за Боден суверенитетът е властта на владетеля да взема окончателни решения, Русо го преосмисля като народен вместо монархически суверенитет^[135]. Те разграничават претенции за цифрово самоопределение на държавите, на компаниите и на индивидите; Китай пръв развива идеята си за „кибер-“ или „интернет суверенитет“, а по-късно тя е възприета от други авторитарни и полуавторитарни държави, най-вече Русия (вижте Руският закон за „суверенния интернет“)^[136].

Лучано Флориди описва борбата за цифров суверенитет като борба за контрол върху данните, софтуера, стандартите, услугите и инфраструктурите, в която най-видимият сблъсък е между компаниите и държавите: компаниите могат да определят естеството и скоростта на промяната, а държавите — нейната посока^[137]. Според него народният суверенитет като източник на легитимност се е мислел като суверенитет на избирателя и на потребителя, но през този век индивидът преминава от ролята на „избирател-потребител“ към тази на „последовател-ползвател“, лишен от власт от политическите и бизнес хегемонии^[138]. Флориди цитира председателя на антитръстовата подкомисия на Камарата на представителите на САЩ Дейвид Чичилини, според когото при изслушването на шефовете на Amazon, Apple, Facebook и Google на 29 юли 2020 г. въпросът е „дали ние като народ управляваме себе си, или позволяваме да ни управляват частни монополи“; подобни спорове са разгледани в статията Цифровите платформи пред регулаторите и съдилищата^[139]. Флориди предлага цифровият суверенитет в ЕС да се упражнява едновременно на национално и наднационално равнище и посочва Общия регламент относно защитата на данните като пример, че суверенитетът над данните е по-постижим и по-ефективен на равнището на Съюза^[140].

Прекият вот и изкуственият интелект

Елен Ландемор описва като основен проблем на делиберативната демокрация напрежението между две еднакво важни условия за демократична легитимност — обсъждането и масовото участие — и пита дали изкуственият интелект може да донесе качествено обсъждане „до масите“^[141]. Като отправна точка тя анализира Големия национален дебат във Франция през 2019 г., нискотехнологичен опит милиони граждани да участват в структурирано колективно обсъждане в продължение на два месеца, и разглежда две възможни форми на мащабно обсъждане с помощта на алгоритми — масово онлайн обсъждане и множество ротиращи се случайно избрани мини-публики^[142]. На 17 октомври 2024 г. „MIT Technology Review“ съобщава, че изследователи от Google DeepMind са обучили система от големи езикови модели — „машината на Хабермас“, наречена на германския философ, — която обобщава точките на съгласие в групи по сложни обществени и политически въпроси; в изследването участват 5734 души^[143]. Политолозите Сара Крепс и Дъг Крайнър от Университета „Корнел“ предупреждават, че същата технология, способна да произвежда дезинформация в огромен мащаб, заплашва демократичното представителство, отчетността и общественото и политическото доверие; тези перспективи са разгледани подробно в статиите Изкуственият интелект в пряката демокрация и Епистемична демокрация и колективният интелект^[144].

Доказателства към твърденията

1. Popular sovereignty
   Wikipedia (English)
   Отвори източника
2. Sovereignty (Daniel Philpott)
   Stanford Encyclopedia of Philosophy
   Отвори източника
3. Contractarianism
   Stanford Encyclopedia of Philosophy
   Отвори източника
4. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
   Project Gutenberg
   Book III, Chapter XV
   Отвори източника
5. Конституция на Република България
   Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
   Отвори източника
6. Isaiah Berlin
   Stanford Encyclopedia of Philosophy
   Отвори източника
7. The Populist Zeitgeist (Cas Mudde)
   Government and Opposition, vol. 39, no. 4 (Cambridge University Press) · 2004
   Отвори източника
8. Digital sovereignty (Julia Pohle, Thorsten Thiel)
   Internet Policy Review 9 (4) · 2020-12-17
   Отвори източника
9. Sovereignty (Daniel Philpott)
   Stanford Encyclopedia of Philosophy
   Отвори източника
10. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
11. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
12. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
13. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
14. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
15. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
16. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
17. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
18. Sovereignty (Daniel Philpott)
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
19. Hobbes’s Moral and Political Philosophy
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
20. Thomas Hobbes, Leviathan (1651)
    Project Gutenberg
    Chapter XIII
    Отвори източника
21. Thomas Hobbes, Leviathan (1651)
    Project Gutenberg
    Chapter XVII
    Отвори източника
22. Hobbes’s Moral and Political Philosophy
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
23. Contractarianism
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
24. Popular sovereignty
    Wikipedia (English)
    Отвори източника
25. Locke’s Political Philosophy
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
26. Locke’s Political Philosophy
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
27. John Locke, Second Treatise of Government
    Project Gutenberg
    Отвори източника
28. John Locke, Second Treatise of Government
    Project Gutenberg
    Отвори източника
29. Locke’s Political Philosophy
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
30. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
31. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book I, Chapter I
    Отвори източника
32. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book I, Chapter VI
    Отвори източника
33. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book I, Chapter VI
    Отвори източника
34. Възгледите за свободата на Жан-Жак Русо и Робърт Нозик (Наталия Витанова)
    Философия, година XXII, книжка 2 (Аз-буки) · 2013
    Отвори източника
35. Contractarianism
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
36. David Hume, Of the Original Contract (Essays, Moral, Political, and Literary)
    Library of Economics and Liberty (Liberty Fund)
    Отвори източника
37. Contractarianism
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
38. Contractarianism
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
39. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book II, Chapter I
    Отвори източника
40. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book II, Chapter I
    Отвори източника
41. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book II, Chapter III
    Отвори източника
42. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book II, Chapter III
    Отвори източника
43. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book I, Chapter VII
    Отвори източника
44. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book III, Chapter XV
    Отвори източника
45. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book III, Chapter XV
    Отвори източника
46. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book III, Chapter XV
    Отвори източника
47. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book III, Chapter XV
    Отвори източника
48. Jean-Jacques Rousseau, The Social Contract and Discourses (transl. G. D. H. Cole)
    Project Gutenberg
    Book III, Chapter IV
    Отвори източника
49. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
50. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
51. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
52. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
53. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
54. Jean Jacques Rousseau
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
55. What Is the Third Estate?
    Wikipedia (English)
    Отвори източника
56. What Is the Third Estate?
    Wikipedia (English)
    Отвори източника
57. Emmanuel Joseph Sieyès, What is the Third Estate? (1789), excerpts
    Internet Modern History Sourcebook, Fordham University
    Отвори източника
58. Emmanuel Joseph Sieyès, What is the Third Estate? (1789), excerpts
    Internet Modern History Sourcebook, Fordham University
    Отвори източника
59. Emmanuel Joseph Sieyès
    Wikipedia (English)
    Отвори източника
60. Emmanuel Joseph Sieyès
    Wikipedia (English)
    Отвори източника
61. Souveraineté nationale
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
62. Souveraineté nationale
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
63. Souveraineté nationale
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
64. Extinguishing the Burning Embers: Rubinelli on Sieyès (Peter Niesen)
    Verfassungsblog · 2020-12-19
    Отвори източника
65. Declaration of Independence: A Transcription
    U.S. National Archives · 1776-07-04
    Отвори източника
66. The Constitution of the United States: A Transcription
    U.S. National Archives
    Preamble
    Отвори източника
67. Declaration of the Rights of Man – 1789
    The Avalon Project, Yale Law School · 1789-08-26
    Article 3
    Отвори източника
68. Souveraineté nationale
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
69. Declaration of the Rights of Man – 1789
    The Avalon Project, Yale Law School · 1789-08-26
    Article 6
    Отвори източника
70. Constitution of 4 October 1958 (English translation)
    Conseil constitutionnel · 1958-10-04
    Preamble; Article 3
    Отвори източника
71. Souveraineté nationale
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
72. Basic Law for the Federal Republic of Germany (English translation)
    Federal Ministry of Justice (gesetze-im-internet.de)
    Article 20
    Отвори източника
73. Конституция на Република България
    Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
    Преамбюл
    Отвори източника
74. Конституция на Република България
    Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
    чл. 1
    Отвори източника
75. Direct Citizen Participation in State and Local Government Act (English translation)
    Централна избирателна комисия
    Article 1
    Отвори източника
76. Pouvoir constituant
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
77. Pouvoir constituant
    Wikipédia (français)
    Отвори източника
78. Extinguishing the Burning Embers: Rubinelli on Sieyès (Peter Niesen)
    Verfassungsblog · 2020-12-19
    Отвори източника
79. Extinguishing the Burning Embers: Rubinelli on Sieyès (Peter Niesen)
    Verfassungsblog · 2020-12-19
    Отвори източника
80. Extinguishing the Burning Embers: Rubinelli on Sieyès (Peter Niesen)
    Verfassungsblog · 2020-12-19
    Отвори източника
81. Constitutionalism
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
82. Act Approving the Treaty of Lisbon compatible with the Basic Law (Press release no. 72/2009)
    Bundesverfassungsgericht · 2009-06-30
    Отвори източника
83. Конституция на Република България
    Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
    чл. 157–158
    Отвори източника
84. Конституция на Република България
    Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
    чл. 160–161
    Отвори източника
85. Edmund Burke
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
86. Edmund Burke
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
87. Edmund Burke, Reflections on the Revolution in France (Works, vol. III)
    Project Gutenberg
    Отвори източника
88. Edmund Burke, Reflections on the Revolution in France (Works, vol. III)
    Project Gutenberg
    Отвори източника
89. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
90. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
91. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
92. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
93. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
94. Benjamin Constant, The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns (transl. Jonathan Bennett)
    Early Modern Texts
    Отвори източника
95. Carl Schmitt
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
96. Carl Schmitt
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
97. Carl Schmitt
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
98. Carl Schmitt
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
99. Carl Schmitt
    Stanford Encyclopedia of Philosophy
    Отвори източника
100. Carl Schmitt
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
101. Carl Schmitt
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
102. The Federalist No. 10 (James Madison)
     The Avalon Project, Yale Law School · 1787-11-22
     Отвори източника
103. The Federalist No. 10 (James Madison)
     The Avalon Project, Yale Law School · 1787-11-22
     Отвори източника
104. Alexis de Tocqueville, Democracy in America, vol. 1 (transl. Henry Reeve)
     Project Gutenberg
     Отвори източника
105. John Stuart Mill, On Liberty
     Project Gutenberg
     Отвори източника
106. John Stuart Mill, On Liberty
     Project Gutenberg
     Отвори източника
107. Democracy (Tom Christiano, Sameer Bajaj)
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
108. Isaiah Berlin
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
109. Totalitarian democracy
     Wikipedia (English)
     Отвори източника
110. Extinguishing the Burning Embers: Rubinelli on Sieyès (Peter Niesen)
     Verfassungsblog · 2020-12-19
     Отвори източника
111. John Rawls
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
112. Original Position
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
113. Original Position
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
114. John Rawls
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
115. Jürgen Habermas
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
116. Jürgen Habermas
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
117. Jürgen Habermas
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
118. Jürgen Habermas
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
119. Jürgen Habermas
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
120. Deliberative democracy
     Encyclopaedia Britannica
     Отвори източника
121. Deliberative democracy
     Encyclopaedia Britannica
     Отвори източника
122. The Populist Zeitgeist (Cas Mudde)
     Government and Opposition, vol. 39, no. 4 (Cambridge University Press) · 2004
     Отвори източника
123. The Populist Zeitgeist (Cas Mudde)
     Government and Opposition, vol. 39, no. 4 (Cambridge University Press) · 2004
     Отвори източника
124. Populism is a Form of Anti-Pluralism (рецензия на „Qu’est-ce que le populisme ?“ от Jan-Werner Müller)
     La Vie des idées / Books & Ideas
     Отвори източника
125. Populism is a Form of Anti-Pluralism (рецензия на „Qu’est-ce que le populisme ?“ от Jan-Werner Müller)
     La Vie des idées / Books & Ideas
     Отвори източника
126. Populism is a Form of Anti-Pluralism (рецензия на „Qu’est-ce que le populisme ?“ от Jan-Werner Müller)
     La Vie des idées / Books & Ideas
     Отвори източника
127. Sovereignty (Daniel Philpott)
     Stanford Encyclopedia of Philosophy
     Отвори източника
128. Costa v ENEL
     Wikipedia (English)
     Отвори източника
129. Act Approving the Treaty of Lisbon compatible with the Basic Law (Press release no. 72/2009)
     Bundesverfassungsgericht · 2009-06-30
     Отвори източника
130. Act Approving the Treaty of Lisbon compatible with the Basic Law (Press release no. 72/2009)
     Bundesverfassungsgericht · 2009-06-30
     Отвори източника
131. Конституция на Република България
     Lex.bg (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения) · 1991-07-13
     чл. 4, ал. 3; чл. 85
     Отвори източника
132. 2016 United Kingdom European Union membership referendum
     Wikipedia (English)
     Отвори източника
133. Digital sovereignty (Julia Pohle, Thorsten Thiel)
     Internet Policy Review 9 (4) · 2020-12-17
     Отвори източника
134. Digital sovereignty (Julia Pohle, Thorsten Thiel)
     Internet Policy Review 9 (4) · 2020-12-17
     Отвори източника
135. Digital sovereignty (Julia Pohle, Thorsten Thiel)
     Internet Policy Review 9 (4) · 2020-12-17
     Отвори източника
136. Digital sovereignty (Julia Pohle, Thorsten Thiel)
     Internet Policy Review 9 (4) · 2020-12-17
     Отвори източника
137. The Fight for Digital Sovereignty: What It Is, and Why It Matters, Especially for the EU (Luciano Floridi)
     Philosophy & Technology (Springer) · 2020
     Отвори източника
138. The Fight for Digital Sovereignty: What It Is, and Why It Matters, Especially for the EU (Luciano Floridi)
     Philosophy & Technology (Springer) · 2020
     Отвори източника
139. The Fight for Digital Sovereignty: What It Is, and Why It Matters, Especially for the EU (Luciano Floridi)
     Philosophy & Technology (Springer) · 2020
     Отвори източника
140. The Fight for Digital Sovereignty: What It Is, and Why It Matters, Especially for the EU (Luciano Floridi)
     Philosophy & Technology (Springer) · 2020
     Отвори източника
141. Can AI bring deliberative democracy to the masses? (Hélène Landemore)
     NYU School of Law
     Отвори източника
142. Can AI bring deliberative democracy to the masses? (Hélène Landemore)
     NYU School of Law
     Отвори източника
143. AI could help people find common ground during deliberations
     MIT Technology Review · 2024-10-17
     Отвори източника
144. How AI Threatens Democracy (Sarah Kreps, Doug Kriner)
     Journal of Democracy 34 (4) · 2023-10
     Отвори източника