W WikiBсвободна енциклопедия

Арабската пролет

Арабската пролет е поредица от продемократични антиправителствени протести, въстания и въоръжени бунтове, които обхващат голяма част от арабския свят в началото на 2010-те години[1]. Тя започва в Тунис след самозапалването на Мохамед Буазизи, а оттам протестите се разпространяват първоначално в още пет държави — Либия, Египет, Йемен, Сирия и Бахрейн[2]. Свалени са Зин ел Абидин бен Али в Тунис, Муамар Кадафи в Либия и Хосни Мубарак в Египет през 2011 г. и Али Абдула Салех в Йемен през 2012 г.[3] Според анализ на Съвета за международни отношения (CFR) от 2020 г. само Тунис преминава трайно към демокрация, Египет се връща назад, а Либия, Сирия и Йемен изпадат в продължителни граждански войни[4].

Название

Названието следва западния образец на революциите от 1848 г., наречени „Пролет на народите“, и на Пражката пролет от 1968 г.[5] Терминът е спорен, защото внушава очакване събитията да повторят демократичните революции на Запада[6]. Основен лозунг на протестиращите в арабския свят е „Народът иска да свали режима“[7].

Причини

Според CFR протестиращите имат различни мотиви, но анализаторите открояват като обща тема стремежа към достойнство и човешки права[8]. Мнозина в региона изпитват финансови трудности заради спада на цените на петрола, високата безработица и корупцията сред политическите елити[9]. Много от въстанията са водени от студенти и млади хора, недоволни от корупцията и от липсата на икономически възможности[10].

Според Джеймс Зогби от Арабско-американския институт общото между въстанията е, че избухват почти изключително в т.нар. „арабски републики“ — държави, управлявани от десетилетия от военни режими без широка легитимност[11]. Всяко от тях започва като предимно ненасилствен протест, воден от младите, срещу бедността и безработицата и за повече свобода и политически права[12]. Зогби смята, че въпреки общите черти тези въстания не са нишки на един и същ процес, а всяко е оформено от местните условия[13].

Тунис

Революцията в Тунис, наричана още Жасминовата революция, е 28-дневна кампания на гражданска съпротива[14]. Протестите започват след самозапалването на Мохамед Буазизи на 17 декември 2010 г. и водят до свалянето на Бен Али на 14 януари 2011 г., когато той бяга в Саудитска Арабия след 23 години на власт[15]. Тунисският квартет за национален диалог получава Нобеловата награда за мир за 2015 г.[16]

На 25 юли 2021 г. президентът Кайс Саид разпуска правителството на Хишем Мешиши, спира работата на парламента и отнема имунитета на депутатите[17]. Повече: „Автопревратът на Кайс Саид в Тунис (2021)“ и „Конституционен референдум в Тунис (2022)“.

Египет

В Египет протестите избухват на 25 януари 2011 г., наречен „Ден на бунта“, когато десетки хиляди души се събират в Кайро[18]. На 11 февруари вицепрезидентът Омар Сюлейман обявява, че Мубарак подава оставка и предава властта на Висшия съвет на въоръжените сили[19]. Кандидатът на „Мюсюлманско братство“ Мохамед Морси става първият ислямист, избран за държавен глава в арабска държава[20]. На 3 юли 2013 г. той е свален от министъра на отбраната генерал Абдел Фатах ас-Сиси[21]. Според CFR Египет става една от държавите с най-много затворени журналисти в света, откакто ас-Сиси идва на власт през 2013 г.[22]

Повече: „Египет 2011: от Facebook страница до сваляне на режима на Мубарак“, „Изключването на интернет в Египет по време на въстанието от 2011 г.“, „Конституционен референдум в Египет (март 2011)“ и „Конституционен референдум в Египет след отстраняването на Мурси (2014)“.

Либия

В Либия спорните обвинения, че правителството използва военновъздушните сили за удари срещу цивилни, водят до приемането на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН за забранена за полети зона на 17 март[23]. Муамар Кадафи е заловен и убит в Сирт на 20 октомври 2011 г.[24] Той загива след осеммесечна гражданска война с чуждестранна военна намеса, а по-късно в страната избухва втора гражданска война[25].

Йемен

В Йемен на 23 ноември, след месеци протести, президентът Али Абдула Салех подписва в Рияд споразумение за предаване на властта, договорено със Съвета за сътрудничество в Персийския залив: той трябва да предаде правомощията си на вицепрезидента Абд Раббу Мансур Хади до 30 дни и да напусне поста си до февруари 2012 г. срещу имунитет от съдебно преследване[26]. Опозиционният блок приема споразумението, но много от протестиращите и хусите го отхвърлят[27]. Салех е свален, а властта е предадена на правителство на националното единство, след което започва гражданската война в Йемен[28]. Повече: „Арабската пролет в Йемен (2011)“.

Бахрейн

В Бахрейн на 14 март 2011 г. 1 000 войници от Саудитска Арабия, 500 от Обединените арабски емирства и военни кораби от Кувейт влизат в страната и смазват въстанието[29]. На следващия ден крал Хамад обявява военно положение и тримесечно извънредно положение, кръговото кръстовище „Перлата“ е разчистено от протестиращите, а паметникът в средата му е разрушен[30]. Повече: „Въстанието в Бахрейн (2011)“.

Сирия

В южния сирийски град Дараа протестите избухват на 6 март 2011 г. след задържането и изтезанията на 15 ученици, арестувани заради антиправителствени графити[31]. Въстанието срещу президента Башар Асад прераства в пълномащабна гражданска война, която завършва с падането му през декември 2024 г.[32] На 8 декември 2024 г. режимът на Асад рухва по време на голяма офанзива на опозиционните сили[33]. Повече: „Местните революционни съвети в Сирия по време на гражданската война“ и „Падането на режима на Асад в Сирия (декември 2024)“.

Други държави и втората вълна

Продължителни улични демонстрации има в Мароко, Ирак, Алжир, Ливан, Йордания, Кувейт, Оман и Судан, а по-малки протести — в Джибути, Мавритания, Палестина, Саудитска Арабия и Западна Сахара[34].

Протестите от 2018–2024 г. в няколко арабски държави се наричат още „втора Арабска пролет“[35]. В Судан продължителното гражданско неподчинение води до свалянето на президента Омар ал-Башир, но по-късно и до гражданска война през 2023 г.[36] В Алжир масовите протести водят до оставката на президента Абделазиз Бутефлика[37]. Според Зогби новите въстания избухват по сходни причини: липса на работа и на основни услуги, лошо управление и безнадеждност[38]. Повече: „Движението Хирак в Алжир (2019)“, „Спирането на интернет в Судан след клането в Хартум (2019)“, „Военният преврат в Судан (октомври 2021)“, „Протестите „Тишрин“ в Ирак (2019–2021)“, „Протестите „Тавра“ в Ливан (2019)“ и „Движението Хирак в регион Риф в Мароко (2016–2018)“.

Интернет и социалните мрежи

Според CFR интернет и социалните мрежи са жизненоважни инструменти за мобилизацията на протестиращите и за документирането на злоупотреби на властите[39]. Оттогава държави като Египет затягат контрола върху интернет: ограничават достъпа, приемат закони, които улесняват цензурата, и хвърлят в затвора хора заради публикации срещу властта[40]. Единствено Тунис разширява свободата в интернет, най-вече като защитава свободата на изразяване и на печата в конституцията си от 2014 г.[41]

Последици и оценки

Първоначалната вълна от революции и протести затихва към средата или края на 2012 г., тъй като много демонстрации са посрещнати с насилие от властите, проправителствени милиции, контрадемонстранти и армиите[42]. Според учени от Варшавския университет през 2014 г., четири години след началото си, Арабската пролет напълно прераства в „Арабска зима“[43]. Арабската зима се характеризира с появата на множество регионални войни и с нарастваща нестабилност в региона[44].

Според CFR въстанията носят скромни политически, социални и икономически придобивки за част от жителите на региона, но предизвикват и ужасяващо и продължително насилие, масово разселване и засилени репресии[45]. Само конфликтът в Сирия създава над пет милиона регистрирани бежанци и над шест милиона вътрешно разселени[46]. Свободата на печата в региона е по-ограничена, отколкото преди въстанията[47]. Корупцията продължава и се засилва в целия регион[48]. Жените заемат водещи роли в протестите въпреки заплахата от насилие, основано на пола, но като цяло регионът прави малко за подобряване на положението им[49].

Зогби пише, че от тези „революции“ единствено в Тунис има истинска революция, която променя управлението, докато в Египет армията запазва контрола[50]. Десет години след първите въстания крехката „стабилност“ на стария ред в „арабските републики“ по думите му отстъпва място най-вече на хаос[51]. През декември 2011 г. списание Time избира „Протестиращия“ за личност на годината[52].

Вижте също

Доказателства към твърденията

  1. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  2. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  3. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  4. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  5. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  6. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  7. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  8. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  9. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  10. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  11. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  12. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  13. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  14. Tunisian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  15. Tunisian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  16. Tunisian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  17. 2021 Tunisian self-coup
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  18. 2011 Egyptian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  19. 2011 Egyptian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  20. 2011 Egyptian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  21. 2011 Egyptian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  22. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  23. Libyan civil war (2011)
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  24. Libyan civil war (2011)
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  25. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  26. Yemeni revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  27. Yemeni revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  28. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  29. 2011 Bahraini uprising
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  30. 2011 Bahraini uprising
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  31. Syrian revolution
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  32. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  33. Fall of the Assad regime
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  34. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  35. 2018–2024 Arab protests
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  36. 2018–2024 Arab protests
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  37. 2018–2024 Arab protests
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  38. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  39. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  40. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  41. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  42. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  43. Arab Winter
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  44. Arab Winter
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
  45. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  46. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  47. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  48. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  49. The Arab Spring at Ten Years: What’s the Legacy of the Uprisings?
    Council on Foreign Relations · Kali Robinson, Will Merrow · 2020-12-03
    Отвори източника
  50. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  51. 10 Years Since the Arab Spring
    Arab American Institute · James J. Zogby · 2021-07-05
    Отвори източника
  52. Arab Spring
    Wikipedia (английска)
    Отвори източника
Човешки преглед

Предложи промяна

Предложението влиза в опашка за преглед. Нищо не се публикува автоматично.

Не се притеснявайте за формата: можете да поставите обикновен текст, текст от Word или от друг сайт. Шлюзът за формат ще подреди заглавията, списъците и източниците, а рецензент ще провери резултата. Източниците изброете в края под „Източници:“ — по един на ред, със заглавие и адрес.

Модерация

Докладвай проблем

Сигналът отива при човешки модератор. Подаването му не скрива и не променя съдържанието.